Пьо̀тър Илѝч Чайко̀вски (на руски: Пётр Ильи́ч Чайко́вский Пётр Ильи́ч Чайко́вский, [ˈpʲɵtr ɪlʲˈjitɕ tɕajˈkofskʲɪj], 7 май 1840 — 6 ноември 1893) е руски композитор от епохата на романтизма. Разнообразното му творчество включва симфонии, опери, балет, инструментална и камерна музика и песни. Той е автор на едни от най-популярните концертни и театрални музикални произведения в класическия репертоар, като балетите „Лебедово езеро“, „Спящата красавица“ и „Лешникотрошачката“, „Тържествена увертюра 1812 година“, „Концерт за фортепиано и оркестър № 1“, последните му три номерирани симфонии и операта „Евгений Онегин“.
Роден в семейство от средната класа, Чайковски се подготвя за чиновническа кариера, въпреки очевидните му музикални заложби. Той се посвещава на музиката въпреки желанието на своето семейство и през 1865 година завършва Санктпетербургската консерватория. Това формално образование, ориентирано към западноевропейската музика, го отделя от съвременното му националистично течение в музиката, най-видни представители на което са групата млади композитори, известна като Могъщата петорка. Професионалните отношения на Чайковски с тях са противоречиви.
Въпреки широката си популярност, Чайковски остава емоционално несигурен през целия си живот, който е белязан от поредица личностни кризи и периоди на депресия. За това допринасят и подтиснатата му хомосексуалност, катастрофалният му брак и внезапният срив на единствената продължителна връзка в живота му, 13-годишните отношения с богатата вдовица Надежда фон Мек. Успоредно с неуредиците в личния му живот, известността на Чайковски нараства, той получава почетни отличия от императора, отпусната му е пожизнена пенсия и е аплодиран в концертните зали по целия свят. Внезапната му смърт на 53-годишна възраст обикновено се отдава на заболяване от холера, макар че някои автори смятат, че става дума за самоубийство.
Макар популярна сред публиката по света, музиката на Чайковски често е отхвърляна от критиците в началото и средата на 20 век като вулгарна и лишена от извисеност. Към края на века статутът на Чайковски като значим композитор вече е твърдо установен.Пьотър Илич Чайковски е роден на 7 май (25 април стар стил) 1840 година във Воткинск, малък град във Вятска губерния (днес в република Удмуртия). Бащата, Иля Петрович Чайковски, е инженер, родом от украински казаци, който по това време има чин подполковник и ръководи известния Воткински завод. Дядото, Петро Фьодорович Чайка, е родом от района на Полтава в Украйна. Майката на композитора, Александра Андреевна Чайковска (с моминско име д'Асие), е с 18 години по-млада от съпруга си. Тя е с френски произход по бащина линия и е втората от трите съпруги на Иля Петрович. И двамата родители разбират от изкуство и музика, майка му пее и свири на пиано. Тези умения са типични за съсловието им и се смятат за необходими за осигуряване на развлечения в случай на живот в отдалечена провинция.
Пьотър Чайковски има четирима братя (Николай, Иполит и близнаците Анатолий и Модест) и една сестра (Александра). От първия брак на баща си има и една полусестра — Зинаида.Той е по-близък с Александра и с близнаците. Анатолий по-късно става известен юрист, а Модест е драматург, либретист и преводач. Александра се омъжва за Лев Давидов, от когото има четири деца, едно от които, Владимир Давидов (Боб), става „централна фигура в последните години на композитора“. При Давидови Чайковски намира единствената форма на нормален семеен живот през зрелите си години и той често посещава тяхното имение в Каменка в Централна Украйна.
Детство
За гледане на децата и обучаване на големия брат Николай родителите наемат през 1843 г. френска гувернантка, 22-годишна Фани Дюрбах. Чайковски е още твърде малък, за да бъде обучаван, но на около 4-5-годишна възраст успява да убеди Дюрбах в своите способности. Тя се оказва прекрасен преподавател и на 6 години малкият Пьотър вече свободно говори френски и немски езици. Той се привързва към учителката си, тя също го обича много, запазва ранните му композиции, по-късно споделя спомени от детството му. Техните отношения се сравняват с връзката с майка му, която според някои биографи е студена, нещастна и дистанцирана от него, а според други силно го обича и трепери над него.
Чайковски взема уроци по пиано от петгодишна възраст. Родителите го подкрепят в неговите занимания, наемат учител, купуват оркестрина (механичен инструмент, който е в състояние да имитира сложни оркестрови изпълнения) и го насърчават да свири на пиано. Макар невръстен ученик той за три години се научава да чете нотите също така умело като неговия учител. Независимо от това семейството решава да изпрати Чайковски за продължаване на образованието в Императорското училище по юриспруденция в Санкт Петербург, едно от най-престижните висши учебни заведения в Русия. Предполага се, че решението се основава върху практически съображения, а не на недооценяването на таланта на детето им. Желанието на родителите Чайковски възможно най-скоро да стане финансово независим се определя от нарастващата несигурност на доходите на баща му, както и от факта, че единствените възможности за музикална кариера в Русия по това време са учител по музика и оркестрант в един от императорските театри — професии, оценявани като ниско стъпало на социалната стълбица.
Семейството се мести в Санкт Петербург през 1850 г. Императорското училище по юриспруденция представлява учебно заведение за средно съсловие и подготвя държавни служители. В него се постъпва на възраст 12 години, което налага 10-годишния Чайковски да посещава подготвителното училище, намиращо се на около 1300 км от дома му и да живее в неговия пансион далече от семейството си. Две години по-късно той преминава в Императорското училище по юриспруденция, където започва 7-годишен курс на обучение.
В Императорското училище по юриспруденция
Сградата на Императорското училище по юриспруденция в днешно време.
Раздялата с майка му по време на живота в училищния пансион представлява за Чайковски душевна травма, която го измъчва цял живот.Нейната смърт от холера през 1854 г. го съкрушава до такава степен, че той две години не съобщава за нея на Фани Дюрбах.Нещастието повлиява върху целия му живот. Загубата подтиква към първия сериозен опит за композиране — написването на валс в нейна памет.
Баща му, който също се разболява от холера, но успява да се възстанови, изпраща Чайковски обратно в училището с надежда, че ученето ще го отвлече от тъгата. Там той се сприятелява със своите съученици, сред които е Алексей Апухтин. Обединява ги музиката и те редовно посещават оперни представления. Същевременно Чайковски продължава да се упражнява в свиренето на пиано и взима уроци при Луиджи Пиччоли, който според думите на Чайковски, бе първи обърнал внимание на неговите музикални наклонности. През 1855 г. баща му урежда частни уроци при Рудолф Кюндингер, пианист, композитор и педагог от немски произход. Запитан дали има смисъл ученикът му да се посвети изцяло на музикална кариера, Кюндингер отговаря отрицателно. По-късно той признава, че освен, че не е прозрял таланта на Чайковски, причината за това мнение бе неговият личен несполучлив опит като музикант в Русия — по онова време в Русия към музикантите се отнасят снизходително, а професията им не се възприема сериозно.
На 10 юни 1859 г. 19-годишният Чайковски завършва училището и получава чин на титулярен съветник, едно относително ниско стъпало на стълбицата на гражданската служба.
Начало на музикална кариера
„Няколко дни след завършването на Императорското училище по юриспруденция постъпва на работа в Министерството на правосъдието, отначало като младши сътрудник, след няколко месеца повишен в длъжност на старши сътрудник. Той остава на тази длъжност до края на своята 3-годишна кариера като държавен служител.
През 1861 г. посещава класове по теория на музиката, преподавани от Николай Заремба и провеждани в Михайловския дворец в Санкт Петербург (сега Държавен руски музей). Уроците се организират от Руското музикално общество, основано през 1859 г. от Великата княгиня Елена Павловна, леля на цар Александър II. За разлика от предходната културна политика на царския двор, която се основа на вноса на европейските таланти в Русия, стремежът на Александър II е да се подкрепят и развиват руските таланти. В съответствие с неговото желание Руското музикално общество организира редовни концертни и осигурява професионално обучение по музика. Класовете на Руското музикално общество са основата, върху която възниква Санкпетербургската консерватория. Тя се открива през 1862 г. и Чайковски е сред нейните първи студенти. Несигурен, че музиката ще е основното поприще на живота му, той все още запазва мястото си в Министерство на правосъдието.Той учи при Николай Заремба хармония и контрапункт. Антон Рубинщайн, основателят и директорът на консерваторията, му преподава композиция и инструментация.
Благодарение на двете години в консерваторията Чайковски придобива достатъчно умения и знания, за да се изгради като професионален музикант и разгърне своя композиторски талант. Консерваторията му дава дълбоки познания за европейските принципи и форми на организиране на музикалната материя и създава в него усещането, че музиката е част от световната култура, а не само руска или само западна. Този мироглед е в основата на неговия композиторски стил, включващ в равна степен руски и европейски влияния и показва, че тези два аспекта на руската култура са всъщност "преплетени и взаимно зависими" и става отправна точка за други руски композитори при изграждане на техните индивидуални стилове. Рубинщайн оценява таланта на своя ученик, нарича го гениален композитор и го насърчава да остави службата.
През 1865 г. завършва консерваторията с голям сребърен медал. Принуден от финансовите обстоятелства, обмисля завръщането към чиновническата работа. Николай Рубинщайн му предлага място на професор по теория и хармония в Московската консерватория. Консерваторията е в процес на организиране и официално се открива през 1866 г. Макар заплащането не е високо, предложението е морална подкрепа за Чайковски. Той с радост го приема и се премества в Москва. Въодушевен е и от новината за изпълнението на неговите творби от Йохан Щраус на 11 септември 1865 г. в Павловския парк край Санкт Петербург.
Професионално развитие
Московският период (1866—1878) на Чайковски е белязан с много усилия, но успехът идва трудно. Антон Рубинщайн не е доволен от някои тенденции в студентските творби на Чайковски. Това свое отношение Рубинщайн не променя и спрямо по-късните творби на Чайковски и само Серенадата за струнен оркестър се радва на неговото одобрение. Той и Заремба се противопоставят, когато Чайковски предлага на Руското музикално общество да изпълни неговата Първа симфония. Те налагат съществени промени в нея и макар че Чайковски се съгласява да ги направи, все пак отказват нейното изпълнение. Чайковски, притеснен, че все още е третиран като студент, оттегля своята творба. За пръв път Симфония № 1 се изпълнява в пълния си вид, без наложените от Рубинщайн и Заремба промени, през февруари 1868 г. в Москва.
Неразбиране и спорове има и със своя близък приятел Николай Рубинщайн, който полага много старания за популяризиране на музиката на Чайковски. Един от трудните моменти е свързан с Първи концерт за пиано, който Николай отказва да дирижира. Концертът по-късно се изпълнява от Ханс фон Бюло, а Николай Рубинщайн променя мнението си за творбата и я поема. Ханс фон Бюло изпълнява редица произведения на Чайковски и като пианист, и като диригент.
Професионалната дейност на Чайковски започва във време, когато в руския музикален живот доминира група композитори, наречена Могъщата петорка. В нея влизат композиторите Милий Балакирев, Модест Мусоргски, Александър Бородин, Николай Римски-Корсаков, Цезар Кюи. Самите участници наричат своята група „Нова руска музикална школа“, смятат себе си за наследници на Михаил Глинка и се стремят да реализират руската национална идея чрез музика. Между националистически настроената група и Антон Рубинщайн, който е привърженик на европейските ценности, съществуват дълбоки противоречия. Чайковски, като ученик на Рубинщайн, става мишена на критиките на представителите на Могъщата петорка. Неговата кантата по стиховете на Шилер "Ода на радостта", написана като дипломна работа при завършване на консерваторията, търпи разгромна критика от Цезар Кюи. Рецензията на Кюи дълбоко огорчава Чайковски. През 1867 г. Рубинщайн излиза в оставка като диригент на оркестъра на Руското музикално общество и на негово място идва Балакирев. Чайковски, сега професор по теория на музиката в Московската консерватория, се колебае, дали да предложи предварително обещаните Характерни танци на този оркестър. Той иска да изпълни ангажимента си, но се опасява това да се възприеме враждебно от Балакирев. Проблемът се усложнява и от факта, че Балакирев е наставник на композитори, чиято работа Чайковски не харесва. Балакирев междувременно оценява потенциала на Чайковски и в отговор на изпратеното заедно с партитурата писмо пише, че счита него за „пълноценен художник“. Тази размяна с писмата задава тон на техните отношения през следващите две години. През 1869 г. те заедно работят върху увертюра-фантазия „Ромео и Жулиета“, която става първи признат шедьовър на Чайковски и е искрено приветствана от Могъщата петорка. Групата горещо приема и неговата Втора симфония. Тази реакция се дължи на факта, че в тази творба Чайковски в известна степен се отклонява от западните правила на композиция и оставя характерните особености на руската народна песен да определят симфоничната форма. Независимо от творческите различия с композиторите от Могъщата петорка с повечето Чайковски поддържа приятелски отношения. Същевременно полага усилия да запази своята независимост.
Няколко фактора подпомагат популяризирането на музиката на Чайковски: редица първокласни изпълнители я включват в своя репертоар, а публиката в Русия постепенно променя възприемането си за музика — ако по-рано тя се е възхищавала на виртуозните изпълнения на технически трудните произведения, сега публиката все повече обръща внимание на самата музика; от 1867 г. произведенията на Чайковски почват да се публикуват.
През този период Чайковски започва да композира опери. Първата е „Войвода“ по пиеса на известния руски драматург Александър Островски. Премиерата е в Болшой театър на 31 май 1869 г. Композиторът обаче не е доволен от операта и унищожава почти цялата партитура. Запазените части използва в някои по-късни творби. Вторият опит е операта „Ундина“. Цялата опера никога не се поставя на сцена. Само някои откъси се изпълняват в Болшой театър на 16 март 1870 г. Чайковски унищожава нейната партитура през 1873 г.
Първата опера, която се запазва в оригиналния си вид — „Опричник“ — има премиера на 12 април 1874 г. в Мариински театър. След нея следва „Ковачът Вакула“ по новела на Николай Гогол. Нейната премиера през 1876 г. се посреща хладно от публиката. По-късно Чайковски я преработва, добавя едно действие и преименува в „Черевички“.
Другите творби от този период са балетът „Лебедово езеро“, Симфония № 2, музиката към драмата „Снежанка“ на А. Островски ( тези произведения включват в себе си фрагменти от „Ундина“), Симфониите № 3 и № 4, фантазията „Франческа да Римини“, Вариациите на тема рококо за виолончело с оркестър, операта „Евгений Онегин“, струнни квартети.Остава на поста си в Московската консерватория до 1878 г. Наред с преподавателските си задължения и композирането се занимава с музикална критика.Тази дейност му позволява да пътува в чужбина и да се запознава с творчеството на другите композитори. В своите коментари като музикален критик хвали Бетовен, смята Брамс за надценен, намира недостатъци при Шуман. Харесва премиерното представление на Вагнеровия Пръстенът на Нибелунгите в Байройт, Германия, но не и музиката. Често критикува лошото състояние на руската опера.
Години на слава
Периодът след напускането на Московската консерватория е много продуктивен. Славата на Чайковски в Европа расте, но сред музикалните кръгове в Русия го смятат за отстъпник, зависим изцяло от Запада. Едно събитие през 1880 г. води до промяна на тази оценка. По време на откриването на паметника на Пушкин в Москва писателят Фьодор Достоевски прокламира Пушкинския призив за „всеобщо единение“ със Запада. Думите на Достоевски се разпространяват из цяла Русия, в резултат на което не само че изчезва негативното отношение към творчеството на Чайковски, но той се превръща в кумир за младата интелигенция в Санкт Петербург.
По същото време предстои завършването на строителството на Катедралния храм Христос Спасител, наближава 25-годишнината на коронацията на царя Александър II през 1881 г. и Николай Рубинщайн предлага на Чайковски да напише музика за тези чествания. Чайковски за 6 седмици композира Увертюра 1812. Макар че самият той не я оценява високо, мнозина смятат произведението за много добро.
На 23 март 1881 г. в Париж умира Николай Рубинщайн. Чайковски по това време е в Рим, но веднага прекъсва своя престой и съпровожда ковчега с тялото на дългогодишния си приятел до Русия. През декември същата година започва композирането на Клавирното трио в ла минор и го посвещава на големия артист. С това произведение той изпълнява и молбата на фон Мек за клавирно произведение, което да се изпълни от тогавашния неин домашен пианист Клод Дебюси (Claude Debussy). За първи път произведението се изпълнява в Московската консерватория за годишнината от смъртта на Николай Рубинщайн. Композиторът се радва на извънредната популярност на пиесата. Тя става и музиката, изпълнявана през ноември 1893 г. на концертите в негова памет в Москва и Санкт Петербург.
През 1884 г. Чайковски постепенно излиза от своята затвореност и социална изолираност. През март същата година царят Александър III го награждава с орден Свети Владимир и го удостоява с лична аудиенция. Този акт на официално одобрение помага на композитора да се чувства по-уверен в обществото. Той се радва и на големия успех на Сюита № 3 op. 55, чиято премиера под палката на Бюло е през януари 1885 г. в Санкт Петербург
Последният дом на Чайковски, сега музей. Клин, Московска област.
През 1885 г. царят отново демонстрира подкрепата си, като нарежда постановката на операта Евгений Онегин в Санкт Петербург. Освен това, благодарение на помощта на директора на императорските театри Иван Всеволожски, на Чайковски му се урежда годишна пенсия от царя в размер на 3000 рубли. Този жест е допълнително признание на водещата роля на композитора.
Чайковски използва нарастващата си слава за насърчаване развитието на руската музика. През 1885 г. е избран за директор на Московския клон на Руското музикално общество. Започват неговите изяви в качество на диригент. През януари 1887 г. участва като такъв на представлението на своята опера „Черевички“ в Болшой театър.[94] След това представление Чайковски е канен като диригент из цяла Русия и Европа. През 1887 г. като диригент на своите творби предприема пътуване в САЩ, където жъне сензационен успех. За откриването на Карнеги Хол в Ню Йорк дирижира Нюйоркския симфоничен оркестър.
Творчество
За Чайковски е характерен широк стилистически и емоционален обхват на творбите — от чаровни и леки салонни пиеси до големи оркестрови произведения, впечатляващи със своята дълбочина и величие. Творчеството му включва 7 симфонии, 11 опери, 3 балета, 5 сюити, 3 концерта за пиано, един концерт за цигулка, 3 увертюри, 8 оркестрови пиеси, 4 кантати, 20 хорови творби, 3 струнни квартета, един струнен секстет и над 100 песни и клавирни пиеси. И трите му балета — Лебедово езеро, Лешникотрошачката, Спящата красавица — продължават да се поставят на сцената на много театри. От оперите с голям успех се ползват Дама пика и Евгени Онегин. От оркестровите творби най-известни са Първи концерт за пиано, Концерт за цигулка, Увертюра-фантазия Ромео и Жулиета, Увертюра 1812.
Чайковски се смята за първи голям руски симфонист и е водещ представител на романтизма в неговия руски вариант.Той притежава майсторски усет към мелодията и оркестрацията. Музикалните теми в неговите най-хубави творби се задават със запомнящи се мелодии и се съгласуват чрез новаторски композиционни форми. Трите последни симфонии оставят отпечатък върху симфоничната музика от края на 19-ти век и характерното за тях личностно присъствие намира продължение в музиката на такива големи композитори от 20-ти век, като Густав Малер, Сергей Рахманинов и Дмитри Шостакович. Руската народна музика е извор за вдъхновение, нейното влияние се усеща в редица негови творби, но националистическите тенденции се уравновесяват от космополитния мироглед, придобит от годините в консерваторията. По отношение на балет променя жанра, като го трансформира от едно чисто декоративно изкуство в драматично сценично представление.
Според музикалните критици творчеството на Чайковски е нехомогенно. Някои творби се оценяват като незначителни, набързо написани, повтарящи се. Но има и върхове, при които със специфично свой музикален език постига дълбока емоционална експресия. Произведенията, в които се проявява майсторството му да съчетава вдъхновяваща мелодия, впечатляващо съдържание и съвършена форма, нареждат Чайковски сред големите композитори на света.
Музикални творби
Menu
0:00
Симфония No. 6, Op. 74, „Патетична“
I. Adagio, Allegro Non Troppo
Menu
0:00
Симфония No. 6, Op. 74, „Патетична“
II. Allegro con gracia
Menu
0:00
Симфония No. 6, Op. 74, „Патетична“
III. Allegro molto vivace
Menu
0:00
Симфония No. 6, Op. 74, „Патетична“
IV. Finale Adagio lamentoso
Menu
0:00
Лешникотрошачката: танцът на Захарната фея
Menu
0:00
Концерт за пиано и оркестър № 1
Опери
Войвода (1868)
Ундина (1869)
Опричник (1872)
Ковачът Вакула (1874)
Евгени Онегин (1878)
Орлеанската дева (1879)
Мазепа (1883)
Черевички (1885)
Чародейка (1887)
Дама Пика (1890)
Иоланта (1891)
Симфонии
№ 1 в сол минор, опус 13, Зимни мечти (1866)
№ 2 в до минор, опус 17 (1872)
№ 3 в ре мажор, опус 29, Полска (1875)
№ 4 във фа минор, опус 36 (1878)
Манфред, в си минор, опус 58, по „Манфред“ на Байрон (1885)
№ 5 в ми минор, опус 11 (1888)
№ 6 в си минор, опус 74, Патетична (1893)
Балет
Лебедово езеро (1876)
Спящата красавица (1889)
Лешникотрошачката (1892)
Сюити
Сюита № 1, op. 43 (1879)
Сюита № 2, op. 53 (1883)
Сюита № 3, op. 55 (1884)
Сюита № 4, Моцартиана, op. 61 (1887)
Други оркестрови творби
Торжествена увертюра на Датский химн, op. 15 (1866)
„Буря“, op. 18 (1873)
Славянский марш, op. 31(1876)
„Франческа да Римини“, симфонична фантазия, op. 32 (1876)
Италианско капричио, op. 45 (1880)
Серенада за струнен оркестър, op. 48 (1880)
„1812 година“, тържествена увертюра, op. 49 (1880)
Хамлет, увертюра-фантазия, ор. 67 (1888)
„Буря“, увертюра към пиеса, op. 76 (1864)
„Фатум“, симфоническа фантазия, op. 77 (1868)
„Войвода“, симфоническа балада, op. 78 (1891)
„Ромео и Джульетта“, увертюра-фантазия (1869, 1870, 1880)
Марш на Доброволческа флота (1878)
Марш на Юриевски полка (1893)
Концерти за соло инструмент и оркестър
Концерт за пиано и оркестър № 1, op. 23 (1875)
Меланхолична серенада, op. 26 (1875)
Вариации на тема рококо за виолончело и оркестър, op. 33 (1878)
Валс-скерцо за цигулка и оркестър, op. 34 (1877)
Концерт за цигулка и оркестър, op. 35 (1878)
Концерт за пиано и оркестър № 2, op. 44 (1880)
Концертна фантазия за пиано и оркестър, op. 56 (1884)
Pezzo capriccioso за виолончело и оркестър, op. 62 (1887)
Концерт за пиано и оркестър № 3 (1893)
Клавирни творби
Руско скерцо, op. 1, № 1 (1867)
Импровизация, op. 1, № 2 (1867)
Спомен за Хапсал, 3 пиеси, op. 2 (1867)
Валс-каприс, op. 4 (1868)
Романс, op. 5 (1868)
Валс-скерцо, op. 7 (1870)
Капричио, op. 8 (1870)
Три пиеси, op. 9 (1870)
Две пиеси, op. 10 (1871)
Шест пиеси, op. 19 (1873)
Шест пиеси на една тема, op. 21 (1873)
Голямата соната соль мажор, op. 37a (1878)
Годишни времена, op. 37b (1876)
Детски албум, op. 39 (1878)
Дванадесет пиеси, op. 40 (1878)
Шест пиеси, op. 51 (1882)
Думка op. 59 (1886)
Осемнадесет пиеси, op. 72 (1893)
Соната за пиано до-диез минор, op. 80 posth (написана 1865, издадена 1900)
Камерна музика
Струнен квартет № 1, op. 11 (1871)
Струнен квартет № 2, op. 22 (1874)
Струнен квартет № 3, op. 30 (1876)
„Спомен за скъпо място“, три пиеси за цигулка и пиано, op. 42 (1878)
Трио за пиано, цигулка и виолончело, op. 50 (1882)
„Спомен за Флоренция“, струнен секстет, op. 70 (1890)
Дата на публикация: 6 март, 2015
Категория:
Музика
Ключови думи:
Класика
Харесайте ни във Facebook