"Когиталност"

Внезапно нещо се отдели от нищото. Частта бавно се изплъзва от хватката на тъмнината и се спуска стремглаво надолу, към мраморния шахматен под на осъзнатостта. Троши се на парчета. Импресия от стъклено разграждане. Светлините се пръскат и се разпиляват. Времето застива в недоумение. Малки парченца реалност посипват необятността от незнание. Чувствам раздразнение. Казват, че тялото започва да боли, за да усетиш, че изобщо го има. Нуждаем се от болка и от доказателство за болката, за да започнем да се употребяваме по предназначение. Очите, вперени в светлината, не виждат. Ушите, заглъхнали от тишината, не чуват. Вибрацията на гласните струни е застинала в напрегнатото очакване на безмълвен вик. Тялото, изтръпнало от светлинната вибрация на безмълвната тишина, сменя перспективата, като се обръща с хастара навън. За да се усети, за да го има. Парченцата стъкло отразяват разпиляната ми мисловност. Събирам ги в кутийката на пъзела. Едно от тях ме убожда до кръв. Капките, стекли се по набръчканите бразди на пръста, напомнят за илюзията време, което се развива по спиралата на собственото ми проявление. Болката ме създава. И ме прави цял, усещащ, истински… Продължавам да се събирам в безвремието на изтръпналата тишина. Търсех подредба, която бе от неизвестни като сглобка и конструкция парченца пъзел. Търсех себе си… Разбрах, че всяко парченце има своето място, говори ми и свети заедно с мен и в себе си… С огромна отдаденост и благодарност към това, се събрах. Удивих се на красотата си. Огледах се… Хиляди уникални триизмерности излизаха от собственото си изтръпнало мълчание… Някои вече помагаха и на изоставащите да се съберат. Защо беше всичко това? Цялата тази болка, хаотична разпръснатост и отчаяние от осъзнатост? Не разбирах… Мраморния под си бе все същия… Къде сме? Кои сме? Защо?…
Погледнах към нищото… През спуканото стъкло на болката видях непознати и уникални парченца пъзел. И тогава прозрях… Всеки от нас бе част от изтръпналата вибрация на безмълвната тишина, която в болката откриваше и изграждаше сама себе си… Бяхме парченца от пъзел на цяла многоизмерна картина от абсолюта. Картина от болка и безмълвие в Един-Е-Ние… Цялостното нищо на безкрайността.
Stained_Glass_Puzzle_Script_by_FracFxБолката ме създава. И ме прави цял, усещащ, истински… Продължавам да се събирам в безвремието на изтръпналата тишина. Търсех подредба, която бе от неизвестни като сглобка и конструкция парченца пъзел. Търсех себе си… За да се отдам… на свободата. На свободата от това, че съм себе си. Прашинка от цялото, съдържаща Цялото в себе си. Свободата да си себе си е нещо уникално. Тя е крещящата тишина, която сменя перспективата. Ако си притиснат, можеш да намразиш полета, да отхвърлиш себе си, да се уплашиш, от това, че можеш… Или заради съпротивата да си различен. Свободата е правото да бъдеш различeн и все пак, да си люботворен. Свободата не е вериги, не е настойчивото желание някой да сподели собствените ти ограничения. Свободата означава да позволиш да те отхвърлят, да се откъснат от теб, когато пожелаят това. И да се завърнат, когато чувстват, че това им е нужно. Свободата е безусловна любов… Свободата е когиталност… Ако мразиш или отхвърляш, проклинаш или страдаш, винаги търсиш. Ставаш търсач, експериментатор, творец… Когато откриеш себе си, ще си готов да се посрещнеш отново. Като земята, която приема семена… Каквото посееш, това ще пожънеш… И тя винаги е готова да те приеме отново, макар и различен. За да пораснеш различен. Сигурността слага решетките на (без)действието. Ти мислиш, че имаш нужното, втълпяваш си, че работиш за него, но си все в орешетената клетка на ограничението. Спираш да търсиш. Ако си приел тази сигурност, как ще ти хрумне да търсиш новото? Като, например, свободата на полета… Всеки има нужда от това да бъде приет, да сподели с някого неразбраната си индивидуалност… Но може би има повече нужда от това да бъде отхвърлен. Тогава той идва в Себе си, открива се, разбира, че е сам, в Един-Е-Ние с всичко останало и после си отива. За да се завърне отново, излъчвайки безусловна любов към всеки и всичко, което Е! Винаги можеш да срещнеш някой, който експериментира с омраза. И това е енергия – понякога тя сякаш дори свети по-ярко. Омразата е предисловие към свободата. sacred-geometry-114-endre-baloghТъмнината е това, което ни кара да търсим светлината. Открили я – вече можем да полетим… В безкрайния кръговрат на Когиталността да създадем пъзела на собствената си реалност… В нея откриваме и свободата от страховете. Онези, които сковават, понасяйки участта от спасение, или падение. Всеки е Тук и чака себе си… За да е свободен. А свободата е пълна със страхове. Страхът учи как да продължиш към свободата, когато се срещнеш лице в лице със Себе си. Тази среща не е страшна. Страшно е да спреш, да се откажеш да търсиш. Страшна е парализиращата инерция на немисленето. Люботвори се… За да полетиш в спиралата на безвремието. Докато се откъснеш и усетиш свободата на полета. Открил Себе си и всички в единението на Цялото. Всички сме парченца от пъзел, пръснати в необятността. Събрани с вдъхновение, отдаденост и Вяра, в една вълнова симбиоза от черно и бяло, наречено живот. Комбинация от честоти, определящи собствената ни индивидуалност, и трептения, които приемаме от околна среда, галактика, космос, от Цялото… Едно звездно море, носещо лодката на индивидуалността в светлината на двойната спирала на Любовта и Съзиданието. Веднъж на гребена, а в следващия миг загледани във върховете, като парченце пъзел, или фрагмент от Цялото, сме винаги в играта. Игра на шах с осем основни принципа, редуващи се ту в черното, ту в бялото. 8 х 8. Безкрайност по безкрайност. Върху дъската на паралелните реалности, създадени от самите нас и Когиталността… Игра, навлизаща в необятните измерения, защото докато редим всяка дъска реалност, осъзнаваме, че някой е създавал своята плоскост под друг ъгъл и шахмата се е превърнал в… куб. Точно, когато сме поставили решетките на илюзорната си сигурност върху собствената реална плоскост, нечие намерение завърта този Рубикон заедно с фигурите. И тогава се изправяме отново пред неизвестността на несъществуващото. Според собствените си принципи от миналото. В индивидуалната емоция на настоящето. С кодираната от самите нас убеденост в бъдещето. Събрани в Единението на безкраен пъзел от възможни избори и вероятности в пространството на Цялата Когиталност – нулевата точка… Нулева точка, отваряща необятния портал на потенциала на Цялото… Портал от възможности… на всяка пешка, на всяко строшено парче, съдържащо пръснатите и разпилени светлини в импресия от стъклено изграждане на Един-Е-Ние-то… Болка, в която… всяка пешка вече е цар!
И очите, отразили светлината, започват да виждат. Ушите, запълнени от тишина, чуват. Вибрацията на гласните струни затрептява с магията на твореца и насочва разпиляната мисловност в стремежа към съзидание…

Дата на публикация: 28 януари, 2015
Категория: Хора и блогове
Ключови думи: духовност