Антонио Вивалди (на италиански: Antonio Lucio Vivaldi), наричан още Il Prete Rosso („Рижият абат“), е венециански свещеник, бароков композитор и цигулар. Той се ражда през 1678 година, във Венеция, в днешна Италия. Неговата най-прочута творба са „Годишните времена“ - цикъл от 4 цигулкови концерта. Антонио Вивалди е роден на 4 март 1678 във Венеция, столицата на Венецианската република. Поради страх, че може да не оживее, тъй като се ражда твърде слаб и болнав, той е кръстен незабавно в дома си от акушерката. Официалното църковно кръщение е станало два месеца по-късно. Не се знае как е живял в детските си години, но вероятно в бедност. Неговият баща, Джовани Батиста, е бил бръснар, преди да стане професионален цигулар, и обучавал младия Антонио, като обикалял с него да свирят из града. Джовани Батиста е един от основателите на Sovvegno dei musicisti di Santa Cecilia, нещо като търговско обединение на музиканти и композитори. Председател на тази асоциация е бил Джовани Легренци (Giovanni Legrenzi), диригент (maestro di cappella) на базиликата „Св. Марк“ и бележит бароков композитор. Възможно е младият Вивалди да е вземал първите си уроци по композиция именно при него. Люксембургският музикант-ерудит Валтер Колнедер (Walter Kolneder), познат още с младежката си литургична творба Laetatus sum (RV Anh 31, написана през 1691, когато е бил на 13 г.) оказва влияние върху стила на Лоренци. Бащата на Антонио през 1688 композира операта La Fedeltà sfortunata, подписвайки я като Джовани Батиста Роси (Giovanni Battista Rossi), а това е и името, под което той се присъединява към Sovvegno di Santa Cecilia („Rossi“ означава „риж“ — цветът на косата, отличителна черта в неговия род).
Антонио Вивалди имал медицински проблем — пристягане на гърдите (вид астма). Въпреки проблема си, той учи цигулка и композиране, отчасти заради предписание за музикална активност. Когато е на 15 (1693), той започва да учи за свещеник, а през 1703, когато вече е на 25 г., бива ръкоположен. След ръкополагането му за свещеник, започва работа в Ospedale della Pietà, институция за образование на сираци, незаконно родени или бедни момичета, място със завидна музикална репутация. Скоро Вивалди се сдобива с прозвището „Червеният абат (Рижият поп)“ (на итал. „Il Prete Rosso“), най-вероятно заради цвета на косата си.
Не след дълго свещеничество, през 1704 г., Вивалди е освободен от задължението да отслужва литургии (Светата Меса), поради влошеното му здраве, а в късната 1706 се оттегля от активна свещенослужителска дейност.
Ospedale della Pietà
На 1 декември 1703, Вивалди става майстор-цигулар (на итал. Maestro di violino) във венецианският дом за сираци "Благотворително сиропиталище на Милосърдието" (на итал. „Ospedale della Pietà“). Това била една от четирите подобни институции на Венеция. Тяхна цел била да дадат подслон и образование на деца, които са изоставени, осиротели или чиито родители не можели да се грижат за тях. Те били финансирани от Венецианската република. Момчетата изучавали търговия и трябвало да напуснат на 15 г. Момичетата получавали общопризнато музикално образование и повечето талантливи от тях оставали, като част от състава на хора и оркестъра на институцията.
Скоро след назначаването на Вивалди, сирачетата започнали да печелят почит и уважение дори и в чужбина. Композиторът написал за тях повечето си концерти, кантати и църковна музика. През 1704 вече освен като учител по цигулка, той заел позицията и на учител по английска виола (viola all'inglese).
Неговите взаимоотношения с борда на директорите на сиропиталището били често обтегнати. Бордът трябвало всяка година да гласува дали някой да остане да преподава там. Изборът за оставането му рядко бил единодушен и през 1709 г. той губи поста със 7 срещу 6 гласа. След година като музикант на свободна практика Вивалди е отново избран през 1711 г., и то единодушно. Несъмнено директорите осъзнали значимостта на Вивалди за тях. През 1713 г. той вече отговаря и за музикалните мероприятия, а през 1716 г. е музикален директор (maestro de' concerti) на институцията.
В течение на това време Вивалди написва значителна част от своята музика, включително много опери и концерти. През 1705 г. била публикувана първата му колекция с композиции (Raccolta) — неговият Опус 1 бил колекция от сонати за 2 цигулки и басо контино, все още в стандартен стил. През 1709 г. се появила и втора колекция от 12 сонати за цигулка и басо контино (Опус 2). Големият успех дошъл с неговата първа колекция от 12 концерта за соло, дуо и 4 цигулки със струнен съпровод — L'Estro Armonico (Опус 3), който е публикуван в Амстердам през 1711 от Естиен Роже (Estienne Roger). Шумният успех на тази творба кънти из цяла Европа, когато през 1714 г. се появява и четвъртият му опус — La Stravaganza, колекция от концерти за соло цигулка и струнни.
През февруари 1711 г., Вивалди, заедно с баща си, заминава за Бреша, където е изпълнен неговия Stabat Mater (RV 621), като част от религиозен фестивал. Личи, че творбата е писана набързо — струнните части са опростени, а музиката в първите три части е повторена в следващите три, като част от текста не е включен. Въпреки това, вследствие на засилената сбитост на музикалното послание, творбата разкрива емоционална дълбочина и е един от неговите ранни шедьоври.
През 1718 г., композиторът започва да пътува. Въпреки честите пътувания, сиропиталището му плаща да пише по два концерта на месец за оркестър и да репетира с тях най-малко 4 пъти, когато е във Венеция. Архивът на сиропиталището показва, че са му плащали между 1723 и 1729 г.
Оперен импресарио
Във Венеция през ранното 18 столетие операта е най-популярното музикално развлечение и носи доста облаги за композиторите. Има няколко театъра, съревноваващи се за общественото внимание. Вивалди започва своята кариера като оперен композитор тихо — първата му опера Ottone in villa (RV 729) е изпълнена не във Венеция, а в Театър Гарзери (Garzerie) във Виченца през 1713 г. Следващите няколко години Вивалди прави скок до Венеция и започва работа като импресарио на театър „Светият ангел“ (Sant'Angelo), където поставя операта си Orlando finto pazzo (RV 727). Въпреки това работата му не намира отклик у обществения вкус и Вивалди е принуден да я свали след няколко седмици и да я замени с повторение на друга творба, вече поставяна предходната година. През 1715 г. той поставя Nerone fatto Cesare (RV 724, изгубена) с музика на седем различни композитори, сред които най-много бил неговият принос — с 11 арии. Този път постановката пожънва успех и в края на оперния сезон Вивалди запланува да напише изцяло своя опера — Arsilda regina di Ponto (RV 700). Общественият цензор обаче спира изпълнението. Той възразява срещу фабулата — главната героиня Арзилда е влюбена в друга жена, Лисеа, която претендира, че е мъж. Вивалди се погрижва да му бъде разрешена операта в следващите години, въпреки цензурата, и изпълнението ѝ евентуално пожънва огромен успех.
В същото време сиропиталището го наема за няколко литургични творби. По-важните били две оратории. Първата, Moyses Deus Pharaonis (RV 643), за жалост е загубена. Втората, Juditha triumphans (RV 644), композирана през 1716 г., е един от сакралните му шедьоври. Тя била поръчана, за да бъде отпразнувана победата на Венецианската република над турците и връщането на остров Корфу. Всички 11 певчески части били изпълнени от момичета от сиропиталището, а персонажите били два женски и един мъжки. Много от ариите включвали части за соло инструменти — флейти, обой, кларинети, виола д`аморе, мандолини, чието представяне утвърждавало таланта на момичетата.
През 1717 г. Вивалди написва и продуцира две опери — L'incoronazione di Dario (RV 719) и La costanza trionfante degli amori e degli odi (RV 706). Впоследствие те стават толкова популярни, че са представяни в продължение на още две години, наред с Artabano re dei Parti (RV 701, изгубена), която била представена навярно в Прага през 1732 г. Вивалди пише още няколко опери, които обикаляли цяла Италия.
Неговият модерен оперен стил, обаче, му създава неприятности с по-консервативните музиканти, като Бенедето Марчело (Benedetto Marcello), който бил съдия и аматьор-музикант, и който написва памфлет срещу него и модерния стил в операта. Памфлетът носел заглавието Il teatro alla moda и корицата му окарикатурявала Вивалди като цигулар. Семейството на Марчело било законният собственик на театър Sant'Angelo и започнало дълга правна битка за възвръщането му, която завършила безуспешно. Брошурата нападала Вивалди, макар и да не го споменавала директно. На корицата били изрисувани лодка (театърът Sant'Angelo), в левият ѝ край стоял малък ангел, носещ свещеническа шапка и свирещ на цигулка — карикатура на Вивалди. В тъмният надпис под карикатурата било изписано несъществуващото място и име ALDIVIVA, което било анаграма от A. Vivaldi.
През 1717 или 1718 на Вивалди е предложен новият престижен пост на Капел-майстор (Maestro di Cappella) в двора на принц Филип на Хесен-Дармщад, управител на град Мантуа. Композиторът се преместил там за 3 години и поставил няколко опери, измежду които Tito Manlio (RV 738). През 1721 г., Вивалди е в Милано, представяйки пасторалната драма La Silvia (RV 734) и отново следващите години с ораторията L'adorazione delli tre re magi al bambino Gesù (RV 645, изгубена). Следващата му голяма стъпка била преместването му в Рим през 1722, където неговата опера въвежда новия стил и където новият папа Бенедикт XIII кани Вивалди да свири за него. През 1725 той се завръща във Венеция, където поставя 4 опери в една и съща година.
Именно в този период той написва прочутите си "Годишни времена", четири тричастни цигулкови концерта, обрисуващи природни сцени в музика. Докато три от концертите са с оригинален замисъл, четвъртият — „Пролетта“ - заема мотиви от симфонията (увертюрата на първото действие) на операта му „Il Giustino“, композирана по същото време. Вдъхновението за тази творба навярно се е зародило от околностите на Мантуа. В "Годишните времена" Вивалди представя ромоленето на рекичка, птичите песни (различни в различните части на творбата), кучешки лай, бръмчене на комар, викове на овчар, буря, пияни танцьори, тиха нощ, лов, заснежени поля, деца, каращи кънки на лед, горящ огън. Всеки концерт е свързан със сонет от Вивалди, описващ сцените, претворени в музика. Те са публикувани за първи път заедно в Il cimento dell'Armonia e dell'Inventione (Опус 8) през 1725 в Амстердам от Le Cène.
По това време в Мантуа Вивалди се запознава с амбициозната млада певица Ана Джиро (Anna Giro), която става негова ученичка, протеже и любима примадона, преди да почине. Въпреки мълвата, няма доказателства, че двамата са имали връзка, преминаваща границите на приятелството и професионалното сътрудничество.
Късни години
В зенита на своята кариера Вивалди приемал поръчки от европейските благородници и кралски особи. Сватбената кантата Gloria e Imeneo (RV 687) била сътворена за брака на Луи XV. Опус 9 (La Cetra) пък бил посветен на император Карл VI. Вивалди имал привилегията да се срещне с императора лично през 1728, когато отишъл до Триест да разгледа новото пристанище. Карл харесал музиката на Рижия абат дотолкова, че му казал, че той с музика казвал повече, отколкото неговите министри за 2 години. Той му дал рицарска титла, златен медал и покана да дойде във Виена. Що се отнася до Вивалди, той пък му дал ръкописа на La Cetra — това били концерти, почти напълно различни от публикуваните със същото име под оп. 9. Навярно за отпечатването им Вивалди не е бил готов и е бил принуден набързо да събере импровизирана колекция.
През 1730, придружен от баща си, Вивалди заминава за Виена и Прага, където да представи операта си Farnace (RV 711). В няколко късни свои опери той си сътрудничил с двама именити италиански текстописци. L'Olimpiade и Catone in Utica били написани от Пиетро Метастасио (Pietro Metastasio), представител на пасторалния стил, както и поет във виенския двор. La Griselda пък била пренаписана от младия Карло Голдони (Carlo Goldoni) по едно по-ранно либрето на Апостоло Зено (Apostolo Zeno).
Животът на Вивалди, подобно на много композитори от неговата епоха, приключил във финансови трудности. Неговите композиции не се задържали на почит за дълго във Венеция. Музикалните вкусове се менели бързо, в отговор на което композиторът бил принуден да продава ръкописите си за незначителни суми, с които да финансира отиването си до Виена. Причините за това заминаване не са съвсем ясни, но навярно Вивалди се е надявал на среща с Карл VI, който ценял работите му и можел да му даде служба в имперския двор. Дори е много възможно Вивалди да е отивал да живее в близост до виенския театър Karntner Tor. Скоро обаче след пристигането му във Виена, Карл VI Чарлс умира. Това бил тежък удар на съдбата към композитора, тъй като той загубил кралската подкрепа и източникът си на доходи.
Не след дълго, в условията на финансови трудности, на 27-ми или 29-ти юли 1741 г. Вивалди починал, навярно поради усложнения на астмата му, в къщата на една вдовица на самарджия (майстор на седла). Тленните му останки били положени в семпъл гроб във Болничното гробище на Виена (твърдението, че младия Йозеф Хайдн е пял в хор на погребението му, е доказано, че е невярно). Днес Вивалди почива в Карлскирхе във Виена, от страната на Техническия институт. Къщата, където е живял във Виена е разрушена. На нейно място е разположен хотел Захер. И на двете места има мемориални плочи, както и звезда в негова памет на Musikmeile и паметник на Rooseveltsplatz.
Произведения
Опери
Има повече от 40 опери, в т.ч. „Орландо — мнимият безумец“ (Orlando finto pazzo, 1714, театър „Сан-Анджело“, Венеция), „Нерон става Цезар“ (Nerone fatto Cesare, 1715, пак там), „Коронацията на Дарий“ (L’incoronazione di Daria, 1716, пак там), „Фарначе“ (1727, пак там, по-късно известна под името „Фарначе, владетел на Понт“), „Кунегонда“ (1727, пак там), "Бесният Орландо" (Orlando furioso, 1727, Венеция) "Атенаиде" (L'Atenaide, 1728, Флоренция), „Олимпиада“ (1734), „Гризелда“ (1735, театър „Сан-Самуел“, Венеция), „Аристид“ (1735, пак там), „Оракул в Месения“ (1738, театър „Сант-Анджело“, Венеция), „Ферасп“ (1739, пак там);
Оратории
„Моисей, Богът на Фараона“ (Moyses Deus Pharaonis, 1714), „Тържествуващата Юдит“ (Juditha Triumphans devicta Holo-fernis barbarie, 1716), „Поклонението на влъхвите“ (L’Adorazione delli tre Re Magi, 1722) и др.;
Други
Има написани много кантати, серанади, симфонии, повече от 400 инструментални концерта, в т.ч. 76 сонати (с басо континуо), в т.ч. 30 за цигулка, 19 за 2 цигулки, 10 за виолончело, 1 за цигулка и виолончело и др.
Едно от най-известните произведения на Вивалди е цикъла от 4 цигулкови концерта „Годишните времена“.
Дата на публикация: 25 декември, 2014
Категория:
Музика
Ключови думи:
Вивалди
Харесайте ни във Facebook