Протести, оставки, насилие и безочие – с „кървавия февруари” на 2013 г. като че ли най-накрая настъпи „Рубиконът” на българската демокрация.
За последните две десетилетия, които самопровъзгласилата си българска „политическа класа” нарича с оправдателния термин „години на прехода”, търпението на хората достигна точката на кипене за втори път.
Първият – е, него го помните всички – кървавият февруари на 1997 г. Вторият - протича пред очите Ви.
Кадрите със сънародниците ни, щурмуващи сградата на Народното събрание през февруари 1997 г., ще останат завинаги в спомените ми.
Така както образът на комплексираните, никому-ненужни, 100-килограмови добичета - т. нар. служители на репресивния апарат, които налагат пресичащите трамвайните релси непълнолетни момчета и момичета на булевард „Македония” от вторник вечерта - няма да никога да се изтрие от съзнанието ми.
За едни е наивност, за други реалност – но дълбоката истина е, че българите сме романтици по душа – пък макар и точно тази ни черта последните години да е грозно замазана с цинизма на действителността ни.
Защото никой от тези, които наричат себе си политици, няма да поеме отговорността за изпростяването на нацията през последните години. За обезверяването на хората. За потъпкването на ценностите и идеалите на България в името на лична облага, комплексарщина, низки страсти и чужди интереси.
Истината е, че когато хората излизат да протестират срещу държавното управление и срещу тях застават гореспоменатите „служители”, въоръжени за борба с „Ал Кайда”, а политиците и другите подобни лумпени продължават безочливо да демагогстват по медиите кой кум и кой сват, всяка надежда умира.
Дата на публикация: 20 февруари, 2013
Категория:
Друго
Ключови думи:
България
от
в
(част
2)
кадри
брутални
20.02.2013
протестите
Харесайте ни във Facebook